Индия и Непал обявиха списъци на т.нар. “трекинг върхове”. Това са високи между 5500 и 6500 м планински великани, чието достигане не е свързано с особени технически трудности и рискове. Същевременно фактът, че едно подобно изкачване може да се предприеме от всеки желаещ, не трябва да означава подценяване на върховете! Известно е колко бързо се променя обстановката във високата планина и слънчевият приятен ден за броени минути може да се превърне в адска виелица със снеговалеж, които да причинят чувствително падане на температурата!
Изкачването на трекинг връх не е свързано с плащане на високи такси, не изисква специален офицер за свръзка, задължителен за хималайските експедиции, нито пък участниците имат задължение да осигурят със специална екипировка своите местни водачи или осигуряващите транспортирането на багажа ви до базовия лагер. Единственото, което е необходимо, е да познавате капризите на планината, да притежавате добра спортна форма и да сте в добро здраве. Такова изкачване за любителя планинар е невероятно приключение, което оставя трайни спомени. Да стигнеш челото на един шестхилядник съвсем не е шега, колкото и да се подсмихват на подобно изявление добрите алпинисти.
Най-популярен и желан за изкачване сред трекинг върховете в Индия е Сток Кангри или Канг Ла Ча, висок 6153 м. Той е най-високият връх, който се вижда от главния град Ле в областта Ладак на Кашмирските Хималаи. Стърчи примамливо сред околното море от планини. Веднага щом го зърнах отделеч, започнах да търся мислено път за изкачването му. Това щяха да си останат напразни мечти, ако не бях срещнал един германец, нарамил на гръб торба с ледокоп, солидни пластмасови алпийски обувки, котки и други подобни съоръжения за високата планина. Реквизитът недвусмислено подсказваше намеренията му. Беше отседнал в нашия хотел, собственост на трима братя ладакци - народност много близка до тибетците. Един от братята - Норбу, се оказа организатор на изкачванията до няколкото “туристически” върхове в областта, високи над 5500 м. Веднага изрази готовност да ни подпомогне в изкачване на Сток Кангри. Тричленната ни група трябваше да плати за цялото начинание 350 долара. Тя включваше таксата за изкачването, възнагражденията за нашия водач и собственика на двете мулета, които трябваше да занесат храната и бивачния инвентар до базовия лагер. Тук влизаха и таксите за обувките, котките, пикелите и палатката, които щяхме да използваме. При желание от наша страна, можеха да ни осигурят готвач и провизии за начинанието. Разбира се, стойността на разходите ни подлежеше на пазарене и ако бяхме по-способни в тази дейност, можехме да я намалим поне с 10 %. За застраховката ни, въобще не ставаше дума. Явно я заобикаляха - нещо абсолютно недопустимо за развитите планинарски страни. Така стоеше и въпросът за евентуалната спасителна акция, ако някой от нас закъсаше. Вероятно Норбу, роден сред планините, изключваше евентуални нещастни случаи и внезапни здравни проблеми с участниците в групите, които организираше. Шегувахме се с него, че в свещена земя като хималайската с толкова много манастири и лами, на обикновените хора явно съвсем не се полагаше да се замислят за подобни “божии работи”.
Опитът за изкачването на Сток Кангри отнема 4-5 пълни дни, ако не се наложи да се чака подобряване на времето. Може да се каже, че ние имахме прилична аклиматизация защото, повече от 2 седмици вече пътувахме из Ладак при надморска висичина над 3 800 м и бяхме преминали през прохода Тагланг-ла, висок 5 328 м.
От селото Сток, на 14 км от гр. Ле, където е дворецът на някогашния ладакски крал, започна пътят ни към Сток Кангри пеша. Вървяхме през долина на буйна река със стръмни склонове, която след 4-5 часа ни отведе до селцето Монкарма. Пътят е приятен, изпъстрен с невероятно красиви планински цветя и стада диви кози. В Монкрама живеят само 2 семейства със своите стада, и то само през летните месеци. Къщите им са от грижливо подредени скални късове и наподобяват мегалитни постройки. Бивакувахме на палатки. На сутринта за 4 часа стигнахме до базовия лагер с надморска височина около 4900 м. Оттук върхът не се виждаше. През цялата останала част на този ден трябваше добре да пестим силите си и да стегнем екипировката и храната за утрешното изкачване. Предстоеше ни ден, който в никакъв случай не предвещаваше да е лек!
Тръгнахме в 1 часа след полунощ. На фенерчета се заизкачвахме по стръмна пътека, която за 3 часа ни отведе до основата на първия ледник. Някои туристи предпочитат тук да разположат свой помощен базов лагер и да продължат нагоре със свежи сили след еднодневна почивка, но ние решихме, че това е излишен лукс и губене на време. Височината тук е около 5300 м. Нагоре придвижването става с котки и ледокоп. Движението трябва да се извършва бавно, с максимално пестене на силите. Пресякохме ледника и продължихме от дясната му страна. Наклонът постепенно се увеличаваше и тогава за пръв път над главите си видяхме върха. Бяха ни казали, че ако тук ни завари изгревът, то значи темпото ни е било добро. Срещата ни със изплуващото от планинските вериги в далечината слънце беше истинско възнаграждение за усилията ни. Нататък носенето на слънчеви очила ставаше абсолютно задължително. Светлината беше ослепителна. Пътят продължи по горния втори ледник и ставаше все по-стръмен. Тук не е изключена възможността при определени атмосферни условия да се образуват лавини, но това за нашия случай не се отнасяше, защото времето ни беше “като по поръчка”! От левия ръб се откриваше незабравима гледка към града Ле и морето от планини. Тук височината започна да си казва думата и всяка крачка нагоре ставаше все по-трудна. За пръв път започнахме да се съмняваме в успеха на нашето начинание. Тези на пръв поглед отдолу лесни 300-400 м денивелация изминахме в продължение на часове, а трудностите нагоре се увеличаваха. Първоначално почивах по няколко минути на всеки сто крачки, после интервалът стана през петдесет и така, докато стъпките станаха пет. Накрая почти всяка крачка изискваше кратко спиране. На върха бяхме малко след пладне. Оставаше ни достатъчно дълго време за слизане.
На най-високата точка на Сток Кангри е направена малка каменна пирамида, на която се веят тибетски молитвени флагчета - тарчок. Момчето, което ни водеше, направи три обиколки на пирамидата по посока на часовниковата стрелка, което означаваше, че моли боговете на върха, ледниците и цялата околна природа да бъдат милостиви към нас и ни допуснат да бъдем гости в царството им. На хоризонта се виждаше връх Сасер Кангри (7670 м) и отзад -силуетът на планините Каракорум с втория по височина въръх на земята К-2 (Чогори ) и осемхилядниците Нанга Парбат, Броуд пик, Хидън пик, Гашербрум и върховете на Машербрум.
Слизането ни също не бе особено леко. Натрупаната умора и топящият се лед, който беше превърнал склона в широк плитък поток усложняваха обстановката. Пресичаненето на водата не беше възможно навсякъде. Използвахме честите си почивки, за да правим снимки и да се наслаждаваме на хималайските красоти.
В базовия лагер пристигнахме на залез слънце каталясали.
На другия ден приятно непрекъснато спускане за 5-6 часа ни върна в село Сток и от там обратно в града Ле.