Мустанг, Долпо, Сиким, Ладак, Лахул, Спити са бивши тибетски княжества в Хималаите. Доскоро светът знаеше малко за тях. Останахме учудени, когато разбрахме, че бившият крал на Мустанг преди 30-40 години и не подозирал, че земята е кръгла. Когато първият самолет кацнал в Ладак, жителите му го помислили за живо същество и му занесли … сено да пасе.
Сред този списък особено недостъпно е изолираното тибетско княжество Занскар. Основано е през 930 г. или от 136 години преди покоряването на Англия от Вилхелм Завоевателя. Името Занскар в превод означава “Земята на белия котел”. Наричат това княжество още родината на черните вълци, снежните леопарди и ледената тундра. Поразителната страна на ледовете и бурите, където реките носят богати на злато пясъци се намира в долината на река Занскар, приток на Инд. Достигането до Занскар е трудно. Въпреки че първият джип успя да дойде тук през 1981 г., след като за пет дни преодоля близо 200 километра, и днес движението на стария автобус от Каргил е доста несигурно, заради честите военни действия в района, които правят понякога пътуването невъзможно. Днес разстоянието се изминава за 1 до 2 дни, според състоянието на пътя и броя на пътниците и затова пътуващите към бившето княжество предпочитат да изминат разстоянието пеша. За целта трябва да се ходи през планински проходи на височина над 5000 м в продължение на повече от седмица. Времето в района е доста непостоянно и не е изключено слънчевият ден за завърши със снежна буря и натрупан дебел сняг. Безброй хора загинаха по планините в стремеж да достигнат столицата Падум - малко градче с около хиляда души население, в което има дори телефон, а електричество, произвеждано от генератор пускат всяка четна вечер. По улиците му при повече късмет можете да срещнете някогашния крал на областта, днес пенсионер с внушителни рогови очила, който се разхожда достолепно при залез слънце.
Падум е сгушен в плодородна равнина край река Царап, където тя тече доста широка, за да се влее в р.Занскар и двете да поемат ревящи в тясно гърло, като си проправят път в каменната прегръдка на Хималаите. От града тръгват и стръмни пътеки към будистките манастири, които са построени на фантастични места по отвесните скатове на планината. Всеки манастир е и своеобразно селище. В Занскар техният брой е точно 108 - цифра, която ламите приемат за свещена. Само преди половин век повече от половината занскарско население се е състояло от служители на местният будизъм и всяко семейство е имало за свой свещен дълг да даде поне една от мъжките си рожби в манастирите. Детето изучавало доста сложна материя и ставало лама - монах. Благодарение на странната смесица на тукашния будизъм със стари анимистки култове се е породила една странна, но доста любопитна митология, която и днес привлича учените. Романтици от Европа идват тук, стават будисти и прекарват години наред в суровата планина.
Първите дошли в района европейци са Диего д’Алмедиа, португалски търговец пътувал тук през 1600-1602 г., йезуитът Тсапанга (1745) и англичанинът Уилям Мокрофта през 1820, но общо написаното и от тримата за този район не надхвърлят 1 страница. Първите подробни описания имаме от маджарския изследовател Кереш Цчома, прекарал 10 месеца в Занскар в търсене на прародината на своя народ. Най-сериозното изследване на Занскар и до днес си остава на друг маджарин - Александър Ксома де Корош, прекарал тук 2 години (1825-1827 г.). Корош научил местния език, наречие на тибетския, и успял дори да преведе някои от каноничните трудове на тибетския будизъм. Той е описал живописно студа по време на тукашната зима, когато единственото средство за отопление, освен дрехите, си остава слабият огън, разпален от животински тор. И тук, както и в целия Тибет дървата са рядък материал и никой не може да си позволи лукса да ги употребява за горене.
Всеки от 108-те манастира в Занскар е неповторим със своите съкровища. Тук има хиляди книги и богата, все още недобре проучена кореспонденция, безценни произведения на изкуството, останали недостъпни за съвременните колекционери.
Няма нищо по-красиво и по-трудно за човешките представи от висящите пътеки в тази област. Понякога те преминават през отвесни скални зъбери и са направени от грижливо подредени камъни. Малко невнимание и цялото това съоръжение може да рухне в пропастта, заедно с минаващите по него. Долу е реката, от чиито бурни води шансът за спасение е нулев. Понякога оттук минават големи кервани с натоварени якове. Всеки от керванджиите следи внимателно за състоянието на пътя и ако забележи нещо нередно, се заема с отстраняването му. Проявеното нехайство може да остави без връзка със света обширни райони.
Манастирите Карша, Рангдум и Бардан ме удивиха със своето разположение. След като пристигнах в Пуктал, разбрах, че тук нищо не е подвластно на земното притегляне. Килиите на монасите и храмовете висяха над висока отвесна скала под огромния вход на една пещера. През 15 в. тук случайно се срещнали трима монаси с противоположни убеждения в областта на будизма, но въпреки всичко, спечелени от тукашната красота построили свой манастир и заживяли заедно. За да дойдеш до тук, трябва де преминеш по мост от груби въжета, прекарани кои знае как до другата страна. А за да си отидеш до “нашата цивилизация”, освен през моста, пътят преминава през прохода Шинго, на висчина 5100 м. Наоколо буйни реки си пробиват път през ледника и за да ги преминеш, често пъти трябва да газиш вода, която достига над пояса.
Занскар и днес се остава заспала в забързаното ни време, увиснала в небето на божествената Хималая земя, която радва очите и пречиства съзнанието.